Международният ден на учителя се отбелязва на 5 октомври в над 100 страни от света. Той влиза в световния календар по препоръка на ЮНЕСКО по повод годишнината от приемането на документа „Препоръки, касаещи статуса на учителя”. Това става през 1966 г. и целта на документа е да се подчертае колко е важна ролята на учителите в обществото.
А тя безспорно е важна. В България е от първостепенно значение да охулиш учителите. Те са на прицела на обществото, заради омразата му към Системата изобщо, те са на прицел на родителите – заради невъзможността да признаят, че са се провалили и изобщо не разбират децата си, те са на прицел на самите деца – защото копират това, което възрастните правят и това винаги ще е бъде така и защото са безнаказани. Учителите станаха лесна плячка на народното недоволство и липса на ценности.
Защо се чудим, че учителят е без самочувствие и това му създава нови проблеми в работата с децата. Че е смачкан от Системата, защото тя е административна машина, която надделява личността и се стреми да унифицира отделния човек. Да, навсякъде администрацията е такава, но образователната система у нас е бясно за жертви безформено чудовище, такава стана заради хилядите безсмислени реформи и липсата на национална конкретна стратегия, която да има обществена важност. Защо се чудим, че никой не иска да става учител? Не са само парите, никога не са само парите, а защото учителите нямат обществен статус, които дори само ежедневните усилия заслужават. Няма нищо чудно. То е факт. Затова има глад за учители, и то не за учители с чужди езици, които могат да имат разнообразна реализация, а за учители по основните предмети като математика, български език и литература, физика, химия. Това, защото специалностите са непривлекателни още в университетите, което веднага затваря образователния кръг.
Да си учител е професия като всяка друга – има призвани, с талант да бъдат учители, това са педагози в истинския смисъл да думата – тези, които водят децата ( „педагог“ от гръцки език „(който)води детето“). Има и такива, които поради липса на по-добро, по инерция и заради елементарната заплата става учители. Тези от втория тип са повечето, както отново е във всяка професия.
Пред какво са изправени тези, за които да си учител е просто професия? Предучилищната педагогика продължава да е с най-нисък приемен бал за университетите и това говори все нещо за нивото на студентите с изключения, разбира се. А това са най-важните учители в живота ни – учителките в детската градина. Само влезте в някой форум или фейсбук група да видите как майки хулят учителките. Началната педагогика не е на по-добър хал, но атмосферата е още по детски оптимистична. Нищо, че децата във втори клас носят скъпи телефони и таблети и вече знаят как да си правят оглушки и да се крият, когато учителят призове те да бъдат прибирани. В началния курс все още цари хармония.
Но полето на изпитанията започва след това – прогимназията и гимназията. Там всичко лъсва – училището е огледалото, в което се оглеждат простотията, бездушието, арогантността, липсата на толерантност. То идва от вкъщи, то крачи до нас по улицата, то сяда на чина и гледа от упор учителите с цялото нахалство, което му е разрешено. Как се учат тези деца, някой пита ли? Искаме от техните учители да са професионалисти, но децата могат ли да се държат подобаващо, показахме ли им у дома как да се държат? И ако живеещите в големите градове с елитните училища се подсмихват невярващо, нека отидем в селата или в малките градове долу на юг. Където цялото училище тежи на главите на две-три деца, заради които то още не е затворено. Не се пишат двойки, не се пишат отсъствия точно с тази цел – те да продължават да бъдат ученици. И те много добре го съзнават, нищо че са на 10 години. Днес са ученици, но някое от тях ще стане кмет, чиновник, бизнесмен. Там, където има смесено население, където се закриват не само паралелки, но цели училища опустяват и децата пътуват километри. Там е страшното и там професионалист не можеш да останеш с цената на нищо. Там учителят е никой. За тези учители е най-трудно, защото те няма вътрешната движеща сила на призванието, на увереността, че вършат това, което умеят най-добре.
Пожелавам им на този ден да се увеличи още повече учителската заплата, да се чувстват стимулирани с желание да влизат в клас и срещу тях да седят умни и добри деца.
За учителите по призвание нещата са сравнително по-прости. Тях външните обстоятелства не ги касаят особено. Интересът им към поредната заповед и наредба отгоре ги интересува дотолкова, доколкото имат още един документ, още един отчет, още един списък да попълват. Оттам нататък единственото, което ги интересува са децата. Те нямат лош, имат „интересен” ден, за тях няма лоши ученици, има деца, които викат за помощ и начинът, който знаят, е да се държат зле или да имат лош успех. Тези учители правят всичко възможно да стигнат до същината на проблема.
За учителите с призвание системата не е лоша, тя е неминуема, но човеците в нея имат своето малко вълшебно местенце, където да проявят себе си – с извънкласно занимание, екскурзия, пускане на филм, вместо урок, песен на „Бийтълс“ за час по музика. И винаги ще има кой да им пречи и те винаги ще го преодоляват само заради едно – в името на децата. И знаете ли, децата веднага усещат учителят пред тях от кой тип е, чувството им е безпогрешно.
На призваните учители пожелавам да търсят и намират начини да се съхраняват каквито са. Да не се отчайват и отказват, защото има смисъл – и едно дете да научиш за магията на езика ни, за необятната красота на математиката и чудесата на природните науки, да си отворил света му с непознат език – пак си е струвало. Защото тези учители са вдъхновение и опора, те носят любовта в себе си.
Честит празник, български учители!
